Тодор Батков: Последните пет години в Левски бяха кошмар! Дори с купена емблема, за мен това не е ЦСКА

Тодор Батов празнува днес 60-годишен юбилей. Най-успешният президент на Левски даде интервю за „Блиц“, като разкри любопитни подробности от живота и кариерата си.

Как се чувства Тодор Батков на 60 години?

– 60 години са един добър повод човек да се обърне назад, а тя по-голямата част от живота е минала. Не се чувствам нито уморен, нито остарял. В добра форма съм благодарение на съвременната медицина и на немските лекари. В кондиция съм.

Имали сте проблеми със здравето?

– Имах. Те са периодични. Имам минимум веднъж годишно контролни прегледи, разни манипулации. Но това са нещата от живота. Все пак цял живот здравето ми е било на заден план, не съм мислил за него.

Каква е равносметката за тези 60 години?

– Мисля, че не съм пропилял времето си напразно. Създадох три прекрасни деца, с които се гордея и предполагам, че ще се гордея още повече. Работил съм винаги до откат, без оглед на тънки сметки, хитрувания, уикенди, отпуски. Аз в отпуск не излизам, като изключим лова, на който ходя. Пътувания, курорти, плажове, ски… няма такива работи. Изпълнявам дълга си. Аз съм все пак най-старият от мъжки род във фамилията. На маса роднини помагам, а за много от тях дори съм единствен източник на доходи. Времето, в което живеем е тежко. Обичам родината, обичам Левски.

Ако трябва да разделите личния живот от професионалния – кои са най-хубавите и най-лошите мигове и в двете сфери?

– Професионално съм имал много върхове. Като адвокатска къща, която създадох и ръководя вече 27-28 години, минаха много големи сделки при нас, най-големите сливания и придобивания. През май 2010 година спечелихме едно колосално дело за България в Арбитражния съд в Парижката камара и спестихме на бюджета 88 милиона евро. Не се чу, защото аз не обичам да се хваля. Но не мисля, че има много дела, които са спечелени от България като ответник. Ищците бяха една италианска пътно-строителна компания „Салини Конструктори“. Доста други важни дела съм спечелел. Други тежки дела са приключвали по приятелски начин, като прословутото дело Чорни срещу Дерипаска. То започна 2005 година и завърши 2012 година. След толкова години юридически стаж, аз се убедих, че всяко споразумение е по-добро от тежки безкрайни процеси. Професионално няма от какво да се срамувам. С клиентите си винаги съм спазвал три принципа – да не правя тънки сметки и да не мисля за парите; никога да не лъжа клиентите си и винаги да им казвам истината, дори да е болезнена. Когато са ти доверени чужди активи и фондове, никога не злоупотребявай.

В личен план естествено раждането на всяко едно от децата ми. Искрено се радвах, когато България стана член на ЕС. Това е голямо постижение и един правилен път за съдбините на държавата. С Левски много щастливи моменти съм имал. Реално под мое ръководство Левски спечели пет титли – 2001, 2002, когато Чорни бе президент, но аз ръководех тук на място нещата. После 2006, 2007, 2009. Четири или пет Купи, Суперкупи, европейки мачове, любовта на хората. Няма да забравя след мача с Шалке тук и историческата фраза, която казах съзнателно, понеже ми писна да ни цакат като отбор втора ръка съдиите. Буквално на следващият ден пътувах за Бургас, за да купувам един имот там и имаше някаква полицейска акция. Спираха ни общо около 10 пъти в двете посоки. Тук към София знаят номерата на колите и даже не ни спираха, а отдаваха чест. А нататък като ни спираха, само ме поздравяваха хората за казаното… Малко хулиганска проява беше, но беше съвсем съзнателно. След това се радвахме на справедливост и честно съдийство. Няма от какво да се срамувам за тези 60 години.

Ако разделим живота на три – 20 години, 40 години, 60 години… Как се променихте през тези периоди?

– На 20 бях млад, много красив, спортист. Току що бях започнал първи курс в университета, чувствах погледите на колежките си от всички страни. Това беше далечната 1978 година. На 40 вече имах три деца, бачках като роб – Мтел ми беше на главата, повечето от нещата на г-н Чорни и още един куп други клиенти. Сега на 60 продължавам да работя много, но се опитвам да сложа ред в моите проекти. Не е това, което беше на 40, а още по-малко на 20. Но не се давам! Ходя всеки ден, як съм. По парковете и планините може да ме видите.

Годините изчистват ли грешките, които човек прави?

– Правил съм грешки, много глупави инвестиции – наивни и без проучване. По дефиниция – за клиентите правя всичко добре, но за мои инвестиции доста пъти съм вземал решения инстинктивно, предоверявайки се на приятели, познати, роднини. Което не е добре. Да, много тежък беше периода от 2010 до 2015 година. Последните пет години в Левски – бяха кошмар. Безпаричие, грешки откъм треньори, селекция, никакви резултати. Това ми тежеше много. Най-обидно ми беше когато играхме група в Лига Европа. Освиркваха ме злокобно на „Васил Левски“ в един мач срещу Виляреал. Тогава играхме безобразно, но в края на краищата не мисля, че само моя беше вината. Давах всичко от себе си и никога не съм предал Левски. Никога! Предлагали са ми, но никога не го направих. Безкомпромисно, всеки мач за победа и това е. Никакви комбинации и сметки. Поне доколкото зависеше от мен – все пак аз не съм в съблекалнята или на терена. Казвам го, за да се замисли който може. Не съжалявам, гордея се! Казват, че статистически съм най-успешният президент в истрорията. Да, аз не съм го направил сам, но аз съм създал условията – направил съм организацията, назначил съм правилните хора, осигурил съм финансите и комфорта. Пазил съм ги като орлица. Посегателства, атаки… С какви ли не неща съм се занимавал свързани с футболисти, с техни лични проблеми с кредитори, с пиянства, с побоища. За феновете съм направил много. Помня един мач във Варна. Бяха прибрали маса хора, отидох и ги извадих всички. Веднъж пък след някакъв международен мач, на връщане ги бяха прибрали в Сърбия. Ангажирах големи адвокати, дадох маса пари, за да ги пуснат момчетата. Винаги съм бил насреща и винаги съм ходил по земята. И сега това правя. Не съм се възгордял, винаги ми е била отворена вратата за всички.
За духовното също. Все пак построихме с моята съпруга голяма църква. Предстои да я изографисам. Трябва да започна да отделям пари за това. Сега възстановявам в родното село на баща ми един параклис на „Св. Св. Кирил и Методий“, което е историческо място. Там Петко Войвода е идвал няколко пъти. Това е в сърцето на Родопите. Като наближават българските войски в Балканската война излизат чети от селото, включително моя род – дядо Тодор Батков, които помагат.

Хората казват, че се чувстват най-добре след 30, други след 40… Как е на 60?

– Всяка възраст има своя чар. Ето аз сега откривам, че вихъра на ежедневието и темпото, в което живях меджу 30 и 55-годишна възраст, беше чудовищно. Въобще не обръщах внимание на важни неща – децата, съпругата, приятелите. Аз всеки ден започвам с лист със задачи. Преди големи листове, сега малки. Писмено си подготвям какво трябва да свърша – оперативно с работата и лични въпроси. Накрая има финансов раздел. От къде имам да получавам, от къде да си търся, че не обичат да плащат, какво имам аз да плащам. Всеки ден е така.

Срещнахте ли много предатели в живота и от друга страна останаха ли приятели от младежките години, които до ден днешен са до вас?

– Останаха и даже започнаха да си отиват. Близък мой приятел внезапно почина миналата година. С него сме близки от първия ден в университета – тоест близо 40 години. Предатели е имало, но вече ги надушвам. Изобилстват хората, които не уважават доверието, което са получили. Не уважават фондовете, които са им дадени да управляват и пилеят по некадърност, и живеят по начин, който не съответсва на техния материален статус и крадат. Аз мога да ти кажа, че костюмът ми струва към 700 лева. След дълги уговорки на 5-6 път отивам да меря в моловете. И си купувам един костюм. Толкова струва, макар да мога да си позволя по-скъпи. Опитвам се да ходя по земята.

Най-вече покрай периода в Левски – Тодор Батков повече обичан или повече мразен се чувства?

– Това времето ще покаже. Все пак минаха три години откакто се оттеглих. Пак повтарям, че последните пет години бяха изключително тежки и бяха нулеви откъм успехи за клуба. Те продължават да са нулеви и пожелавам успех занапред. Най-после в момента има горе-долу читав състав и добър треньор. Да, има какво да се чисти, но играят привлекателен футбол. Това, което беше с италианеца, беше срам. Това не беше Левски. Не му е лесно на Спас и няма да го одумвам. Пожелавам му успех и призовавам за толерантност към него, защото на мен много пъти ми е идвало да хвърля всичко заради тези несправедливости. Какво е да си президент на нещо толова голямо като Левски и ЦСКА? Не знам дали това можем да го наречем ЦСКА, дори с купената емблема. Според мен не, но няма значение. Та президентът е човек, който доброволно е застанал под светлините на прожекторите и дава лични средства, които спокойно може да не дава. Ежедневно се сблъсква с главоболия, които би си спестил ако е анонимник. Когато върви отбора се радва, когато не върви е хулен. Така, че трябва малко повече толерантност. Колегите от ЦСКА го преживяха, ние имахме тежки моменти също.

Какво прави в свободното си време един човек на 60 години?

– Ходя на разходки, за да поддържам кондиция. Чета книги, гледам телевизия и ходя на лов. Но не ходя често – примерно два пъти в седмицата. От пет години не съм ходил в Африка. Като ме канят ходя при разни руски приятели и на други места в чужбина, но не толкова често.

Какви книги четете?

– Исторически. Военна история преди всичко. История на България. Криминалета не обичам, сълзливите неща съвсем. Много ме вълнува историята и ми е хоби от детството. Съпреживявам, защото аз съм 25% македонец и 75% родопчанин. Две много български области. И се ядосвам на това, което се случва в момента. Бях бесен на Илинден, когато премирът на Македония каза, че Илинден не бил български празник. И понеже нямам „Фейсбук“, исках да отида в някоя медия и да го питам: Добре де, трима братя на прадядо ми са убити в Илинденското възстание. Те са загинали за българската кауза на македонските българи. Моят прадядо е оцелял по щастлива случайност – бил е в Америка на гурбет и докато се върне – всичко е приключило. Когато ги подгонват гърците през 1919 година от Егейска Македония, къде отиват? Отиват в майката родина, а не отиват в Югославия и така наречената област Македония. А идват в майка България. И вторият път – сега наскоро чух някаква комисия, че македонските представители казали, че България трябва да отпише Средновековието като част от своята история! Хайде де… Това са неща, за които трябва да се говори. А като гледам младите – много не ги интересува.

Сега вече, през погледа на възрастта, можете ли да кажете нещо, което досега не сте казвали, а сте искали да бъде казано?

– Аз едва ли съм толкова важен за публиката, но сигурно има такива неща. Досега не съм говорил публично за тази история с досиетата, в която ме омаскариха. Истината е много проста. Аз като всеки български младеж, навършил пълнолетие, бях призован да отбия редовната си военна служба в Българската народна армия. Първата година бях в Школата за запасни офицери в Плевен. Завърших с пълно отличие – мотострелковак, кашик. След тази първа година получих разпределение да отида да служа втората година в поделение 72700 – град София, бул. Черни връх, номер еди кой си. Явих се и се оказа, че това е военно контраразузнаване, което е подразделение на Държавна сигурност. Аз бях разпределен да отбивам редовната си военна служба. И служих една година в Пловдив като нещатен оперативен работник. След което се уволних и всичко приключи. Къде виждат господата от тая така наречена комисия агенти? Не съм бил на щат, а съм бил войник – старшина школник. Получавах заплата. Нито съм бил от другата страна – да давам сведения и да пиша доноси. Болно ми е. Аз се гордея с това, което съм правил в казармата. Тогава основната ни задача беше да противодействаме на чужди разузнавания да узнаят наши военни тайни. Всяка държава го прави. Спомням се преди години, бе номиниран един кандидат за шеф на ЦРУ. И когато обявиха номинацията му разгласиха неговата автобиография. И там като заслуга и подвиг негов бе отчетено, че като редови служетел в американското посолство – той е разкрил някаква секретна информация, явно е бил шпионин, за някакви нови видове въоръжения, които са били докарани в България. И за това го почитат в Америка. А ние не го допуснахме и сега веднага ни лепнаха име, даже псевдоним, партизанско име – смешно е. А ние тогава бяхме врагове със САЩ, какво мога да направя? Това е голяма несправедливост. Всяка година от 71-72 година след това, понеже е нямало достатъчно кадрови офицери в това военно контраразузнаване, се разпределяха по 30-40 старшини школници, които по някакъв начин са били подбрани, естествено. Аз си получих в школата в Плевен – дипломата, полагаем отпуск 22 дни и направление, билет да се возя безплатно с влака от Плевен до София. И пише да се явя на еди коя си дата в еди кое си поделение. Можех ли да кажа не? Какво следва от тук нанатък – военен съд и дисцип. Тези неща трябва да се отчитат. Но тежка е съдбата на България, наистина. За тия 29 години почти нямаше нещо негативно, което се случи или трябваше да се случи в страните, които излязоха от комунстическия блок, което да не се случи в България. Всичко се случи и то по най-груб и брутален начин. Като започнем – хиперинфлация, масова приватизация – грабеж, касова приватизация – грабеж, фалиране на банки, чудовищна корупция и до ден-днешен. Няма нещо, което да не се е случило. Това е тежката съдба на нашия народ.

Какво си пожелавате на рождения ден?

– Да продължавам да съм в добра форма, да продължавам да творя, да си завърша проектите, които имам. Два проекта, в които съм вложил маса пари и са на прага да започнат. Да ме радват децата и Левски най-после да вземе купа, а защо не и титла. Тази година имаме шанс. Ако събота проявят кураж и характер – защо не?

Как ще отпразнувате тази вечер своя юбилей?

– Аз не исках да празнувам, защото не всичко е розово. Имам и тежки мисли. Все пак 60 години е сериозна възраст, а аз надживях баща ми и двамата ми дядовци, и вуйчо ми. Всички си отидоха на 55-годишна възраст. Мен Господ реши да ме запази. Убедиха ме, че трябва да празнувам. Ще се съберем приятели, колеги, родата – ще го отбележим. За първи път се очертава хубаво време, обикновено вали дъжд. Преди 10 години на тази дата ми дадоха Орден „Стара планина“ – най-високия орден. За което ме одумваха доста. Не искам да коментирам дали го заслужавам или не, вероятно го заслужавам. Но искам да уточня, че ордена ми беше даден по препоръка на инициативен комитет, който аз не съм организирал и в който влизаха колоси на българската култура, наука, спорт, синода. Аз разбрах буквално два дни преди това да се случи, че въобще е вкарано такова предложение. И се гордея с това… Може би ако седна да напиша мемоари, ще разкажа доста неща.

Мисли ли сте наистина да напишеш мемоари?

– Между другото – да. Много имам какво да кажа. Само темата Левски ако почна – има толкова много пикантни истории. Например, най-успелия български треньор Мъри Стоилов, когото безкрайно уважавам, и начина, по който той спря с футбола, получи треньорски лиценз и съответно получи да тренира най-големия български клуб. Това беше мое решение. Това са интересни истории. Какво ли не още. Приключения с разни играчи.

Дарко Тасевски например. Вече сме го спазарили, обаче имаха Запорожие да му плащат някакви пари и там го излъгали: „Ела, ние ще ти платим парите“. А собственикът е един украински олигарх. Бях сигурен, че в момента, в който Тасевски се появи, ще му прибере паспорта и всичко приключва. И няма да забравя, аз бях в чужбина. Съобщават ми, че пътуват във влака от Киев към Запорожие. Полудях. Набрах ги по телефона и ги накрах да слязат на първата гара. Пратих там хора да ги вземат с кола, върнаха ги в Киев, качиха ги на самолета и направо тук. Казах им: „Вие луди ли сте, какви сте?“.

Какво ли не още. Футболисти, които… Например един от мароканците в някакво свърталище в Перник. Надрусан, организирахме щурм на полицията, за да мога да си взема футболиста. Питай пък Мариян Огнянов за един лагер в Кипър, когато Мъри го беше отписал и те заминаха без него. Намериха го мои хора в Лом… И това сме правили.

Гара Дембеле… С него много истории. Той обаче беше единственият, който понесе българското правосъдие в цялата му тежест. Защото не е само той. И преди и след него, че и сега има такива герои, но им се разминава. А него го нарочиха и то беше за негово добре, де. Гарата го пазеше моя охрана. И то от самия него го пазеше. Защото хората го обичаха и никой не го нападаше. Има много такива случаи, мога да седна един път да ги разкажа… Или в мемоари.